Приказка с предизвестен край 

Една измислена история от истинския живот

  

Имало един мъж на име Никола, на 40 години, който си живеел щастливо, спокойно  и бедно в с.Гложино – китно закътано родопско селце с двайсетина жители. Щастието му идвало от красотата на природата, спокойствието от всекидневния усилен труд, а бедността го дарявала със специфична гордост, присъща за повечето балканджии.

Не си мислете, че Никола е бил прост и неграмотен и е нямал избор в живота. Напротив, той имал магистърска степен по икономика, но избрал да живее просто и скромно. А имал и работа, нещо, което толкова трудно се намира по тези малки селца. Работел като домоуправител на почивна станция на софийска фирма в същото това селце и то не от вчера, а от 20 години. Почнал още като младеж, току що уволнил се от казармата през последната година на соца и попаднал направо във месомелачката на първоначалното натрупване на капитала. И така живота се навъртял, минали 20 години.

Имало и една жена на име Радка, на 55 години, която си живеела в съседното с.Давидово и била все нещастна, неспокойна, но затова пък богата. Нещастието й идвало от това, че имала комплекс за малоценност и все искала повече и повече, неспокойствието й идвало от това, че била проста и селска жена и нямала заложби да напредне, а богатството й идвало от това, че била жена на селския пъдар. Тя нямала работа и нямало никакъв шанс да си намери това, за което си мечтаела още като момиче, защото доста трудно четяла и пишела, не можела и правилно да говори, само на родопски диалект, българските думи просто й се запрещвали  на устата и не излизало ни едно свястно изречение, пък и била учила само за готвачка.

И така, един ден, пъдарят Марин, нейният мъж отишъл при Никола и му се примолил: „Защо не вземеш мойта жена на работа при тебе, като камериерка? Тя е много работна, кротка, ще чисти, ще пере, не й трябват парите, ами стажа за пенсия.” Стои Радка до Марин, мълчи, навела глава, срамува се, усмихва се плахо, с надежда.

Добре бате Марине, казал Никола, ще я взема, тя наистина изглежда добра и скромна женица, също като моята майчица, лека й пръст.

И така, заработили Никола и Радка, в сладка родопска раздумка и разбирателство, затъркулили са се дните, сезоните, годините. Идвали гости от София в станцията и си отивали, на следващата година пак идвали, защото омаяла ги била красотата на родопското селце Гложино. Радка чистела, а Никола посрещал и изпращал гостите.

Никола ту казвал:” Како Радке немой да идваш утре, нема нужда, почини си”, или пък по към 10 сутринта казвал: „Како Радке, ходи си вече, станаха гостите, закусват, не мой да чистиш сега” И така кога има гости, Радка работела от 8 до 10, а зимата пък Никола хич и не я викал. Казвал: „ Како Радке, стой си дома, оти да идеш у тоя студ, нема гости”.

 С две думи, сладка работица, повъртиш метлата два–три месеца, пък прибираш заплатица 300 лева всеки месец цялата година, па и осигуровки за пенсия, ехеее – пей сърце!!!

Даааа, ама не, дяволът си нямал друга работа и подшушнал на Радка: ами що така, що да си ходиш като си свършиш метенето, не може ли и ти да седнеш с другите хора на една маса, с големците от София, да се раздумате, да се подмажеш, да дадеш я картофки, я некой колаче, да направиш хаир, пък де да знайш, може нещо да падне, некоя далаверка, некоя връзка за големия град?

А бате Марин пък от друга страна викал на Никола: ”А бре Кольо, оти натирваш жената, та не ли е и тя от тая фирма, та да седне с вас, колегите?”

Та тъй почнало, каже Никола на Радка да си върви и после три дена тя намусена ходи, каже й тука има паяжини, не си ги видяла – тя пак намусена ходи, каже й тука има умряла мишка в тоалетната чиния, как не си я видяла – тя пак се цупи. Тъй си нареждала Радка работата, че все в петък да почива, нали тоз ден си е грехота да работиш – не я интересувало, че в таз държава други са почивните дни. Нека Никола да работи в петък – той нали не е мюсюлманин, не му пречи.

Та свикна Никола все да я гледа, че се цупи и се чуди за какво пак се сърди, като нищо не й се е карал. Почнало да става неприятно да се хортува с таз „кака Радка” – а си казал едно, тя ти вика сто. Навел си главата Никола и си рекъл: „С таз жена наглава не мога да изляза, нека си работи как си знае, а пък аз ще я избягвам” Речено – сторено. Радка иде сутрин, а Никола иде вечер.

Тъй, ама кака Радка като видяла свободията, й харесало да няма началник на главата.

Мислили, мислили с бате Марин и решили: паднало им случай и поканили в къщи на гости малкото началство, и от дума на дума станала сделката. Решили, че с тоз строг и честен Никола, никаква далаверка не може да се направи, никаква комисионка, нищо, само бачкане, та толкоз ли е прост този Никола, та не се сеща, че началството иска да намаже, да му се даде нещо, та тъй може да остане и некой скъсан чаршаф или покривка и за кака Радка, та тъй де, да не е толкоз проста, знае ги тя тез неща. Отишла тя при жената на Никола и говорила ли говорила, как тя била знаела как се посреща началство, как трябвало да му се даде нещо, как трябвало да я оставят тя да нарежда работите. Да, ама таз проста софиянка, уж две висши има, уж с големи хора бизнес прави, пък не разбрала и я отрязала: не може то така, казала тя,  това е държавна фирма, не е хубаво да корумпираме хората, не е етично. Бре да му се не види, рекла си Радка,че откъде ги намира тез префърцунени думи, нищо не й се разбира. Ама аз що не й покажа откъде идва хляба, ще взема да й обера боба, па тя като огладнее, пак при мене ще дойде. Речено – сторено. Ама язък, тя таз проста софиянка чак се зарадвала от стореното, щото не й се беряло боб, мързяло я, та тъй и не могла да си вземе поука. Бре, кво ще го правя сега толкоз много боб, няма да видя файда от него, затюхкала се Радка.

Ами щом при нея не става ще опитаме друго – я да почнем да шишкаме Никола пред началството, малко началство, ама еееее – нали е касиерка в големия град, парите са у нея. Речено – сторено.

Почнала да се ослушва и оглежда как Радка като гладна лисичка, кой идва, що идва и къде отива. Па не е лесна тая работа, да надушиш следите, та тя да не е проста чистачка, не идвала вече всеки ден на работа, когато тя си реши тогаз ходела, тъй де, нали уж са й обещали началник да я правят, а пък тоз прост Никола да го шътнат, само се пречка на кадърните хора, нека си седи дома,  той нема кого да храни, а аз две щерки имам да поддържам. Очите и на четири станали: паяжините не вижда, ама че са идвали хора кога я нема виждала, нали разбира от мръсни чаши, та трябва и да ги мие даже. Брех, брей, я да подпитам аз простата софиянка. Подпряла се кака Радка на метлата насред двора и зачакала. Мързеливата софиянка се наспала докъде обед и дошла при нея да си пие кафето и компания да й прави. Тогава кака Радка извадила меден гласец: „Абе булка, кога идвате тука не мога да ви видя, да се засечем, аз идвам всеки ден, ама вие по друго време май идвате, гледам влизано е, чаши ползвани има, гости ли имахте булче?” Жената на Никола отговорила: „Колето едни колеги го търсиха, имаше уредена среща” Тюх, тюх, казала си Радка, пък таз префърцунена софиянка нищо не й се разбира, не мой ли по нашему да я кара, ще си прещипе езика с тез думи, как беха:        к о л л л л е г и, с р р р р е щ а - какво ли ще значеше това, ааа мен не могат ме метнат, тука има нещо, я аз да бързам да си одя, че да кажа на когото треба таз работа, тука свои хора са посрещали. Речено – сторено.

И тъй тръгнал леко живота на кака Радка, изтъркулили се две годинки, няма мърдане, работата е опечена, май настана време да се дигна, ама първо да си взема наградата от началството.

 Викнали ги в София договора да си подпишат. Аз що не взема да се метна в колата на Никола, рекла си кака Радка, той без туй нищо не се сеща, толкоз е прост, то и мой Марин без туй не мой ме закара до София, пътя не знае. Па като се върнем ще му покажа кой шеф и кой не, ще види той как стават тез работи. Речено – сторено.

Да ма не щеш ли в София ги пратили при по-големото началство, бре че беля, той май не са му казали, че аз съм техен човек и заслужил, що да видя, рекла си кака Радка, че тука не пише да ставам началник, тука пише: пазач!!!! Ама нема мърдане, ще трябва да се подпиша, че то има ли отказване от такваз сладка служба, нали тука кариера ще правя. Ама и друга беля, ще трябва да чета и подпис да слагам, пък аз много не ги умея тез работи, то не е лесно да четеш, къде къде по-лесно е да говориш, кой ти гледа верно ли е или не. Бре, бре, какъв срам, как ще казвам, че съм пазач, че аз съм за началник, толкоз съм видна и знам как стават работите. Май тоз прост Никола пак е объркал нещо и зарад него тегля. Ще види той, ама сега да си трая, че не знам как сама да се върна в наше село, пък и пари треба да плащам за автобус, ааа не, ще си потрая още 10 дни. Речено – сторено.

Върнала се кака Радка на село и все в къщи седи, очите си не може навън да покаже. Как тъй ще ходи да пази, а за чистене пък хич дума да няма, тя вече не е чистачка. Сетила се и се оплакала на малкото началство, когато пак и звънили за следващия донос. Няма страшно, ще стане, казали й, ама тъй е по-тайно, нека по здраво да хванем Никола в капана, да не се усети. Нема ли нещо тъй да кажеш, че има взето откраднато, нищо, че преди 20 дни мина ревизията, кой ще ти гледа, важно е да има казано от наш човек. Има, има, викнала кака Радка, краде, краде, нищо не се вижда от туй бракуваното – ни счупените чинии и чаши, ни скъсаните чаршафи и кърпи. Има тука три стаи дето са заключени и не мога да влезна да видя, ама сигурно у дома му са, на тях спи. Браво Радке, браво, казало малкото началство, сега вече си свърши работата, можеш да спиш спокойна, ще те правим началник, няма какво вече да се криеш от тоз Никола, иди и му покажи кой е тука началник.

Ееех, как й олекнало на душата на кака Радка от тез думи, като балсам й легнали на сърцето. Ми то бива ли такваз учена и видна жена да ходи да слугува и туй просто момче да й нарежда. Нагиздила се кака Радка, метнала се на малката кола с бати Марин и отпрашили право  в къщата на Никола. Още от вратата викнала тя: „Вий кво се надувате толкова?” Никола изтръпнал: „ Как ще се надуваме бе како Радке, няма такова нещо”. Не, викнала Радка, много сте се надули. Защо сме се надули, бе како Радке, казал Никола, никъде не съм ходил, нито съм те виждал, нито чувал от 10 дни, откак се върнахме от София, и на работа не си идвала да те видя. Работа ли, викнала Радка, аз знаеш ли колко съм изтърпяла от тебе за 6 години, ни ти ща работата, ще ми нареждаш ти на мене кога да идвам и кога да си ходя, какво, къде и как да чистя, че това работа ли е, то е тегло, Марине давай му ключовете, не му ща работата. Недей така бе, како Радке, бате Марине не правете такива работи бе, казал Никола, после ще се срамувате. Ама нямало кой да го чуе, фукнали Радка и Марин навън, ама за всеки случай си оставили ключовете у тех си. Че то като вземат станцията тези дни, додето им пратят нови ключове, време ще се загуби, а те имат бърза работа, заключени стаи дето не са влизали, да видят какво има там.

Останал Никола като сащисан, навел глава, срам го било заради тези възрастни хора и не разбирал откъде му дошло това чудо на главата. Жена му само слушала в стаята разправията и се хванала за главата: защо се сърдят тези хора, разбра ли Коле, защото аз не разбрах, виждах, че има нещо, защото Радка преди звънеше, говореше, пък сега от много време ни се обажда, ни идва, досещах се че пак ти се е накривила за нещо. Не, казал Никола, нищо не съм и казвал, нито съм я виждал, нито чувал.  Ааа, тука има нещо, казала жената, намислили са нещо. Няма нищо, казал Никола, те ще дойдат тези дни, ще се извинят. И зачакал Никола…………

След два дни кака Радка решила да намине по обед към станцията за 5 минути и още влязла не влязла се затупала по гърдите с малкото си юмруче: „ Аз ще казвам кога ще напусна! Ако искам ще напусна, няма да работя, няма да пазя, няма да чистя!Ти си го нацапал, ти си го чисти!” И се врътнала и дим да я няма, отпрашила към колибата си.

Бре, в чудо се видял Никола. На другия ден пак минала кака Радка за 5 минути и Никола казал:”Виж, влизай да работиш или ще пусна доклад срещу тебе за самоотлъчка.” А Радка викнала на Никола: „Ти не си ми началник! И аз имам доклад срещу тебе! Ти тука далавери въртиш, твои хора посрещаш, крадеш. Ти ще си ходиш!”

И пак дим да я няма.

Е, най-после му просветнало пред очите на Никола какво става, ама пак му идвало да я оправдае, но нямало вече накъде. Жал му било за жената, но трябвало да се пише доклад до началството, няма как. Пък и се чудил какъв доклад ще има тя, като не може да пише като хората и да се изразява, сигурно устен, мислел си той. Седнали с жена му да мислят и премислят и като навързали събитията най-после се досетили, че не Радка е превъртяла, ами те са били много наивни, та не се сетили че от години тя ги доносничи. А жена му така се обидила от предателството, че като яхнала метлата и трила сол на главата на Никола, че е допуснал това чудо, наречено „кака Радка” в живота им.

 

И такааа, стигнахме до изводите от тази поучителна приказка.

 

Поуката за Радка е: Това, което сам си направиш, и най-големият враг не може да ти го направи! В пробита куха лейка вода не се задържа! Не хапи ръката, която те храни!

 

Поуката за Марин е: Трайкай си байно и се прави на ни чул, ни видял, само гледай чашката ти винаги да е пълна!

 

Поуката за Никола е: Ех, не е като едно време, тогава хората се уважаваха, пееха, а сега само в чуждото гледат. Завист завист! Храни куче, да те лае!

 

Поуката за жена му е: Ох, дано сега поне Колето най-после се отърве от тази тъпа служба! И как ли да накарам хората да осъдят морално тази недостойна постъпка на Радка и Марин? Дали да се сърдя, дали да се смея, ама май колкото повече време минава все по-смешно ми става – брей какво правели хората за слава!!! Дали да не взема да го напиша и така ядът ми ще се превърне в чиста изворна вода върху листата.

Речено – сторено.

 

К Р А Й

 

Забележка: Всички герои и села са измислени. Всяка прилика с реални личности и местности е случайна.

 

Не дай, Боже, сляпо да прогледне!
Поучителна и често срещана история. Ще въздейства още по-силно, ако остане 1/3 от текста и краските се засилят.
Поздрави!
П и е р

Благодаря за оценката! Прав сте, но толкова са ми възможностите, това ми е първи опит за "писане", просто описах фактите така, както ги видях и чувствам. Следващия път ще се постарая повече. Поздрави!